Ранното лято и началото на последвалия му разгар тази година ме завариха в Западна Европа.
Не съм вярвала, че едни от най-горещите плажни дни в спомените ми ще останат от бреговете на Северно море в Нидерландия. В съседна Германия, където минаха по-голямата част от дните ми, земята беше напукана, вдигаше се прахоляк, тревите изгоряха, а свежестта, с която страната се отличава през лятото я нямаше.
След това Европа започна да гори, буквално и преносно. Пикът на горските пожари във Франция, Испания и Гърция, обаче, ме завариха в своебразен оазис. Място, на което е трудно да кажеш къде точно се намираш. Място между немско говорящия север и италианския юг. Място, на което можеш да си поръчаш едновременно кнедли и спагети и двете да са безкрайно вкусни.
В Доломитите в Южен Тирол признавам, че новините ме настигаха с известна доза закъснение. По отвесните зъбери и поляните под тях обхват почти нямаше. Единственото, което се чуваше наоколо бяха звънците на алпийските крави, които спокойно извършваха ежедневните си дейности, а на моменти при разминаване и гласът на някой турист.
Парадоксално е, че безвремието до някаква степен ти оставя и привкус за вечност. Докато вървях под върховете на планината си мислех, че вероятно в именно такъв ден с изгарящо слънце и горещ вятър е загинал и леденият човек Йоци, „най-известната мумия в Европа“. Според учените смъртта му се е случила именно в началото на лятото, като ветровете са изсушили тялото, а ниските температури след това са го запазили. Открит е през септември 1991ва с лицето надолу в снега на брега на езеро, близо до италиано-австрийската граница в алпийския район Йоцтал, чието име и получава. Тялото на Йоци е оцеляло повече от 5.000 години при слънце, вятър, студ и много сняг. Ако искате да се срещнете с Йоци мястото е археологическия музей в Болцано. Изследванията показват, че той е бил нисък, жилав мъж висок 1,55 метра, с размер на стъпалото около 25 см. Учените откриват още, че леденият човек е имал кръвна група О, непоносимост към лактоза и рядка генетична аномалия, заради която липсва 12-ият чифт ребра. Приживе Йоци е счупил няколко от ребрата и носа си, а хоризонталните резки по ноктите му показват, че многократно е изпитвал физически стрес. Йоци е открит само с една обувка, но впоследствие много от вещите му са намерени в близост до него. Долното и горното му облекло са изработени от кожите на местни породи овце и кози. Обувките му са изплетени от дива трева и пристегнати с кожа на бик, а шапката му е направена от кожа на кафява мечка. Носил е и 20 стрели и медна брадва, докато е прекосявал Алпите. Учените смятат, че травмите открити по тялото на Йоци доказват, че е бил намушкан няколко пъти преди да умре, а след това стрела се е забила в рамото му. Останките на Йоци продължава да се изследват, а напредването на техниката отговаряна въпросите за живота на хората преди повече от 5.000 години.
Но дори и след Йоци да остава чувството, че този оазис без шумове различни от природните, се е капсулирал така, както е направил с ледената мумия, е измамно. Въпреки, че пожари тук няма, климатичните промени не пощадяват и тази красота на Европа
Все по-силните гръмотевични бури, на каквито станах свидетел и аз, правят планинските склонове в Италия все по-непредвидими. Експерти от Италианското геоложко дружество предупреждават за нарастваща опасност от свлачища и каменни потоци в Доломитите. Проливни локални дъждове подкопават основите на много скални масиви, а варовиковата скала, която оформя причудливите върхове, е особено чувствителна към последиците от климатичните промени. Освен това според учените за ледниците в Доломитите практически шанс за спасение вече няма.
Това потвърждават и местните, които признават, че дори ски ваканциите не са така сигурни, както преди. Така че по всичко изглежда, че дори и този „оазис“ не е съвсем защитен, каквото измамно е първото усещане, когато попаднеш попаднеш тук.
Но тази утопия отказва да си тръгне. Подхранва я и ладинският език, който можеш да разпознаеш само ако попиташ местните на какъв език говорят. Древният романски език, който не прилича нито на немски, нито на италиански може да бъде чут единствено в някои долини тук.
Усещането, че проблемите са далеч носят и изгревите, и залезите в Долмитите, които местните, говорещи ладински наричат „ендросадира“ – „розовото сияние на Доломитите“. Това е моментът, в които първите или последните слънчеви лъчи боядисват белите скали в розово и червено. В масива Розенгартен, където бях отседнала, този феномен носи особено значение. Според легендата крал Лаурин бил владетел на градина с безброй рози. Изгубил битка и проклел никой да не вижда градината му нито денем, нито нощем. Забравил, обаче, за момента на развиделяване и здрача. Затова и днес според местните скалите се обагрят в розово, отразявайки останалия блясък на омагьосаното царство и някъде скритите розови градини.
По ирония на съдбата малко след като видях Доломитите по залез и всичко беше розово, макара и за няколко минути, ме достигнаха и новините, а с тях и реакция на голяма част от европейските държави след наплива на хиляди марокански мигранти в испанския ексклав Сеута. Вместо подкрепа някои европейски лидери се възползваха от кризата, за да настояват за по-строги мерки срещу миграцията. Всеки от тях, ясно осъзнаващ дивидентите, които подобно говорене ще му донесе пред съответната му родна публика. Италианския премиер Джорджа Мелони дори призова Испания да бъде изключена от Шенгенското пространство и завиши контрола и проверките за идващи от Испания по суша и море. По сухопътните граници не го направи, поради простата причина, че Италия няма сухопътна граница с Испания и това прави италианската драматичност леко прекалена. Освен това фактите са, че Испания в последните години регистрира наполовина по-малко нелегални влизания на мигранти, отколкото Италия. Но и това са подробности.
Розовите ми дни в Италия приключиха, а след тях поех с кола пътя към София. Всичко беше чудесно, с изключение на дългите часове чакане по сръбските граници. В това чакане по горещото августовско слънце си мислех наистина ли сме готови да махнем с лека ръка на Шенген, само за да гони всеки собствените си интереси? И кога ще започнем да мислим за себе си като европейци, което силата ни, а не като съмнителни самостоятелни бойни единици?
Защото само още една лека подробност е, че Мароко експортира огромен брой стоки към Европа и подход различен от драмата е натиск, който Европа при желание може да окаже на Мароко. Но това не се случи и мястото за розови отенъци остават само в измамния „оазис“ на Доломитите.
storybeyond.com 