Обичам снега, но въпреки това северът никога не ме е привличал. Винаги съм си представяла, че ще живея някъде на юг, а терасата ми ще е с гледка към портокалови или лимонови дръвчета. По ирония на съдбата вече осма година съм в Германия, но това е друга тема.
По същество на въпроса за северните дестинации. Със семейството ми по ужасно прозаична причина решихме да заминем за Финландия. До преди това пътуване, както може би 80 процента от хората, свързвах страната само с вкусен шоколад, Дядо Коледа (заради когото и предприехме това пътуване) и Санна Марин. Но вече съвсем не е така. Финландия е съвсем друго нещо, извън клишето и неосведомеността. Именно за Лапландия и нейните хора, както я усетих аз ще ви разкажа в следващите редове.
Това преживяване не беше цветно, всъщност беше лишено от цветове, във всякакъв смисъл. Не мога да открия нещо негативно, което да е оставил у мен горчив привкус след това пътуване. Още от самолета видях една безкрайна побеляла гориста шир. За разлика от другите северни страни Финландия е равна. Сибирският вятър може да донесе и температури от – 40 градуса, но имах късмет. Нямаше сибирски вятър и беше топло, само – 10 градуса. Освен, че е равна, лапландска Финландия е тихо място. Най-често ще чуете единствено скърцащия сняг под подметките си и някоя друга мисъл, циркулираща в собствената ви глава.
Тъй като съчетах полезното с приятното и заснех няколко репортажа, първият ми досег с местните, толкова на север, беше с пиар отдела в селото на Дядо Коледа. Признавам, че работата никога не е била по-приятна не само, заради мястото, но и заради хората. Вече почти десет години работя като журналист и признавам, че не съм срещала хора, които с толкова внимание и прецизност се отнасят към работата си, а по-късно разбрах, че чувствата им са същите и към всичко в ежедневието им. Винаги съм си мислела, че слънцето действа на хората, както на плодовете, колкото по на юг си, толкова по-приятно е всичко, дори и хората. С времето и особено с това пътуване се убеждавам, че не е така. Разликата с хората е осезаема в зависимост дали живеят на юг, или север. Ще запазя своите разсъждения по въпроса, но ви препоръчвам да помислите. Сигурна съм, че ще открия съмишленици в теорията ми.
И като стана дума за северните хора се оказва, че именно в тези северни земи е останало последното коренно население на Европа – саами. Основното им занимание от векове е отглеждането на северни елени, които в това кътче на света са повече от хората. И въпреки, че са запазили традицията от незнайно кои времена, днес коренното население на финландска Лапландия не живее, както са го правели дедите им.
„Kоренното население саами все още живеят сред нас, но днес са урбанизирани. Вече не живеят като в миналото в юрти, в палатки, в някакви иглута, живеят си по един съвременен начин. “
Това ми разказа Мартин Стефанов. Приключенец, който от почти десет години прекарва зимите като гид сред суровата красота на Лапландия. Ако срещнете Мартин няма как да не преживеете неща, които ще ви останат спомен за цял живот, като леден риболов, например. Огромно заледено езеро беше само за нас и имаше нещо магично в това да се докоснеш до начина, по който местните са си набавяли храна от незнайни времена, за да оцелеят по тези земи.
Мартин познава финландска Лапландия такава, каквото е извън туристическите брошури, с нейната суровост, но и абсолютно неподправена красота. Познава природата и не се страхува от минусовите температури. Остави впечатление у мен, че от дете е израснал и възпитан с планината, защото за общуването с нея е нужна подготовка. Оказва се, че не е така. Историята на Мартин освен много интересна е и поучителна, защото никога не е късно да откриеш това, което ти харесва. Връзката с планината за него започва с изкачване на Черни връх, което му отнема два дни. Не се отказва, а напротив подготвя се за следващи приключения и така дори успява сам да мине през планинския маршрут Ком-Емине. Но всичко това може да видите в неговия канал в YouTube, защото освен Финландия ще откриете и истории и от прекрасни кътчета в България, които и аз самата съм набелязала за посещение.
Но да се върнем на север. За пръв път свобода усетих не край морето, а между снежни преспи. Возихме се на шейна, дърпана от хъскита. Беше интересно да науча за йерархията между кучетата и че от това зависи как ще бъдат разположени. Най-отпред са лидерите, старият от тях и младият, който трябва да се учи, когато времето на другаря до него за обиколки из равната бяла шир изтече, младият лидер трябва да застане до друго по-младо куче, което да обучи. Разхождахме се сред побелели гори, обядвахме край огъня, видяхме как деца на -10 градуса играят хокей и усетихме живота на ръба на Северния полярен кръг.
Някъде толкова на север съм сигурна, че някой сега пие чаша вино край огъня, друг може би се разхожда до магазина, а трети чака да види магията на Северното сияние. За последното ще се върна отново към земята на огън и лед някой ден.
storybeyond.com 