Този понеделник се навърши една година, откакто талибаните си върнаха властта в Афганистан. Вярвам, че всеки от нас помни ужасяващите кадри на хора, хванали се за самолети, подобно на удавници за сламка, с надежда за спасение, която угасва само няколко секунди след излитането. В паметта ми се е запечатала и картината на пеленачето, което хора подават през оградата на американски военен на летището.
Изтеглянето на войските на НАТО от Афганистан остави, зад дирите на военните самолети, много разбити човешки съдби. Някои от тях виждахме, задавахме си хиляди въпроси – как ще се промени Афганистан, какво ще се случи с правата на жените там, какво ще стане с местните, помагали на чуждестранните военни в страната?
С времето и особено след избухването на войната в Украйна тези въпроси от заглушени се превърнаха в напълно изчезнали, или поне що се отнася до българските медии. А година по-късно въпреки обещанията страховете се оправдаваха.
Обществото в страната е разделено. Насилието е намаляло (въпреки последните новини, че в сряда вечерта при експлозия в джамия 21. човека са изгубили живота си, а 33. са били ранени. В момента на писането на този текст никой не беше поел отговорност за трагедията). Не липсват и поддръжници на новия режим, споделящи ценностите на талибаните. Анализаторът Томас Рутиг от „Thinktank Afghanistan Analysts Network“ смята, че талибаните са успели да намалят и нивата на корупция в страната, a държавните приходи се увеличават. С намаляването на насилието в страната ситуацията в селското стопанство се подобрява, а търговията бавно потръгва.
Дотук добре, но нека продължим с фактите. Огромна част от населението продължава да е заплашено от крайна бедност и глад. Чуждестранните инвеститори пристъпват плахо към бизнес отношения с Афганистан. Между другото има и такива, показващи особен интерес към суровините в страната като Афганистан, Русия и Пакистан. Третата внася вече и въглища от Афганистан. Но да се върнем на населението. В някои части на страната хората са снабдявани несигурно дори за най-необходимите си нужди. Енергийната и водна мрежа на места са в катастрофално състояние, а сегашната администрация не може да се похвали с квалифициран персонал в излишък.
И ако се задълбочим в положението на обикновените хорa изплува все повече мизерия. Само в квартал Shar-e Naw в Кабул получават безплатно веднъж месечно хранителни продукти – 50. килограма брашно, няколко килограма боб, олио и сол. Организацията е на ООН в сътрудничество с местна хуманитарна организация. Около половината афганистанци тънат в недоумение колко хранения за деня ще могат да си позволят. Гореспоменатият квартал е показателен, защото той е част от луксозните квартали на Кабул, с бутици, супермаркети със скъпи стоки от чужбина и понастоящем празни регали.
Не са малко хората изправени пред бездната, чиито прескочен ръб води право надолу към мизерия, глад и отчаяние. Пред новините управници стоят нелеки задачи. Те трябват да се справят с една разбита икономика, а талибаните през последните 20. години имат повече опит със сражения в планините, отколкото с административна и експертна работа.
Преди година управляващите в Афганистан обещаха да уважават и зачитат човешките права. Според доклад на Amnesty International ситуацията в страната не отговаря на дадените гръмки думи. Според доклада малцинствата са преследвани, а мирните протести на жените потушавани. Настоящето в страната включва произволни задържания и безследни изчезвания. През последната година повече от 80. журналисти са били задържани, защото са отразявали протести.
Ще използвам отворената тема за протестите. Година след като талибаните отново взеха властта жените в Афганистан продължават да организират мирни протести. Действия, които смятам изискват особена смелост. Но ефект липсва. В провинция Кандахар, например, ситуацията на жените е напълно според прочита за живот на талибаните. Два дни преди годишнината от поемането на властта от талибаните група жени демонстрираха в Кабул с искания за „хляб, храна и свобода“. Мнимата свобода, що се отнася до правата на жените, демонстриращите усетиха само няколко минути след началото на протеста. Някогашни талибански бойци, служещи към момента като полицаи в Афганистанската столица с изстрели във въздуха са прекратили протеста. Има арестувани, а журналисти са призовани да изтрият записите си от събитието. В провинция Кандахар, сърцето на режима на талибаните, ситуацията за жените е много по-тежка. Там според медийни публикации възпрепятстването на срещи между двата пола извън домовете е особено усърдно, образованието също се превръща във все по-трудно начинание. Голяма част от местните, работили за мисии на НАТО изглеждат забравени и все още очакват със свити сърца, че ще бъдат изтеглени от Афганистан от страните, за които са работили.
Младите 20. годишни са израснали със свободи, от които трябва да се откажат. И ако до преди година техния глас се чуваше ясно по света, днес е едва шепот, въпроса е дали след година ще го чуваме изобщо и ако не, ще го помним ли.
storybeyond.com 