Напоследък все повече се питам какво е щастието. Макар да е различна величина за всеки човек, всеки народ по света все пак си има някаква рецепта. За южняка тя е свързана със слънцето, за скандинавеца пък нищо не може да се сравни с усещането да влезеш в гореща сауна след километри разходка в бялата пустош. Реших, че където и да се озова ще попитам местен как разбира щастието. Първа ми спирка се оказа Майорка. А за рецептата на майоркинец ще стане дума след малко. А сега към началото на тази история.
Километри плажове, планини, слънце, вкусна храна, забавление. Вероятно звучи логично защо когато кажа на някого в Германия, че никога не съм била в Майорка ме гледат със зяпнала уста, все едно никога в живота ми не съм опитвала кафе, например. Реакцията винаги е „Е, не. Трябва да промениш този огромен пропуск“.
Когато със семейството ми взехме билети за седмица на острова бях ужасно скептична. Представях си пияни германци и англичани на орди, отишли да се наливат с алкохол от сутрин до вечер и честно казано май след тази картина спирах да си представям каквото и да е. Малко преди заминаването записвахме сина ми в училището, в което щеше да учи следващите четири години. Стана дума, че ще пътуваме и когато чу дестинацията секретарката на училището възкликна „О, Майорка. Това е най-хубавата част на Германия.“
И така няколко часа след този разговор се озовах на летището, където рано в хладната априлска съботна сутрин имаше три самолета за Палма и то само от Дюселдорф. Бях обградена от хлапета на по 20. години с ретро касетофончета и бири, загряващи за следващите денонощия, които вероятно щяха да се слеят едно с друго. Сигурно и това си е щастие като си а 20. и махмурлука ти минава след една дрямка.
След два часа и половина армията ни от агресивни туристи се изсипа на летището в Палма под звуците, идващи от ретро касетофончетата на младежите, които се изнизаха съвсем бързо, защото нямали багаж, не им трябвал. За нас последва битка да се качим на туристически бусчета, които да ни откарат до паркинг с очакващите ни коли под наем. След кратка борба с полска група някак си успяхме от третия опит да се вмъкнем в едно от бусчетата и така пътешествието започна. Насочихме се към югоизточната част (пътищата ни с младите купонджии се разделиха безвъзвратно, защото така и не стъпихме във веселата час)на острова и първият човек, с когото реших да изпробвам испанския ми се оказа една българка. С цялото си семейство от години били на острова и българите вече били толкова много, че директните полети до София зачестили.
Първите дни бяха дъждовни, което съвсем не отговаряше на представата ми за райски остров. Не ни оставаше нищо друго освен да ядем портокали, да пием много вино и да джапаме в дъжда. Както обясниха местните бяхме хванали последните зимни дни.
И така в един от тези дъждовни дни се озовахме във Валдемоса, може би едно от най-красивите села на острова. Бях с лятна рокля напук на температурите, защото е просто обидно да вървиш по старинни калдъръмени улици с дънки. След две чаши домашно червено вино и прекарани няколко часа сред чинии с тапаси бях готова да мина по романтичните улички на града , и по стъпките на Шопен и писателката Жорж Санд.
A тяхната история на острова минава под знака на една майорска зима. Той считан за гений в композирането на музика, а тя млада, талантлива жена, носеща мъжки облека и с любовните афери достояние на цял Париж. На острова казват, че ноемврийските дни тук са измамни. Докато през деня слънцето грее времето изглежда особено пролетно. Но вечерта настъпва неочаквано и бързо и хладът, идващ от морето се пропива под дрехите ти. Вероятно не е било по-различно и през 1838 година, когато Шопен и Санд са преживявали своята майоркинска зима. Желаното безвремие под слънцето през ноември бързо се превръща в дискомфорт. И Шопен го разбира бързо, на острова се разболява. Така семейството се мести от покрайнините на Палма в манастир в планинското село Валдемоса, където живее в простите монашески килии. Всъщност Шопен идва в Майорка, заради белодробно заболяване, което иска да лекува с местния климат. Уви, ,майоркинската зима не се оказва най-доброто време затова и след три месеца известното семейство напуска острова и се завръща в Париж, за да допише завладяващата си любовна история.
Докато вървях по уличките на Валдемоса и си мислех за този история напълно разбрах ужасното лице на майоркинската зима, и вече съжалявах за дънките и глупавите ми теории. Бързо напуснахме дъждовното селце само с торбичка с портокали. Купихме ги от чудноват магазин без продавач. Магазинът представляваше столче, окичено с няколко торбички лимони и портокали. Имаше и бележка: една торбичка – едно евро.Така и не видяхме човека, от чийто двор опитах най-вкусните портокали в живота ми.
Хубавото на зимата е, ако изобщо може да има нещо хубаво в тъмното време на годината, че на на някои места по света тя е кратка. Ако за Шопен и Жорж Санд майоркинската зима продължава три месеца, то моята зима на острова трая три дни. И както обикновено се случва, когато слънцето блесне, всичко става съвсем различно. Мъгли над планините се вдигнаха, плажовете се напълниха и някак ритъмът на живота се забави. В един такъв слънчев ден срещанах Габриел. Майоркинец, който прекарва кратката зима в голямото парче земя, във Валенсия. От април до края на ноември обаче е на острова. Беше в началото на шейсетото си десетилетие прекалено сериозен за испанец (после ми обясниха, че повечето майоркинци са такива) и прекарващ дните си във финка в планината. Стори ми се особено подходящ за новото ми изследване. И така, ето и щастието по рецепта на майоркинец:
„Щастие е порция тапас, приготвана от човек, който чувства как се действа в кухнята. Чаша майоркинско вино, което да изпиеш с най-близкия ти довереник. Силно слънце, под което да расте засаденото от теб портокалово дърво (може и лимоново, тук даде избор за творчески размах) и чисто море, от което рибарите да се връщат с пълни мрежи.“
storybeyond.com 