Гмуркайки се в информационния поток тази седмица усещах, че влизам в паралелен свят. В него времето се движеше по-бързо, а трябваше не просто да се забави, а да спре. Трябваше да остане спряло докато не бъдат извадени всички, които под тоновете бетон в Турция и Сирия не бяха готови да пуснат живота.
И докато в този паралелен свят, в който живота и смъртта обикаляха рамо до рамо насред отломките, в моя „реален“ свят всичко течеше отново на нереално забързан каданс. Всеки независимо от религия, цвят на кожата, дебелина на портфейла и марка палто бързаше да купува всичко необходимо, за да го изпрати към линията, на която се застъпваха живота и смъртта. Трябваше да бъде изпратено повече от възможното.
Трябваше, трябваше, трябваше…
Вероятно тази дума ще чуваме все по-често през следващите месеци. Докато ние незасегнатите пряко забравим, а тези извадили телата си, но оставили душите си под бетона продължават някак напред.
Започнах да пиша този текст след критичните 72 часа, когато всяка следващата история на оцелели се превръща в чудо. Три денонощия след труса спасители продължаваха да откриват живи под отломките. На третия ден след труса бе извадено бебе, оцеляло почти 68. часа под развалините, в Газиантеп 62. часа след земетресението открита бе жива млада жена. Чудесата не свършват дотук – в Сирия момче на около 10 години бе открито и първото, за което попита бе за семейството му, а при отговора, че те са все още под развалините детето избухна в плач, двегодишната Фатма прекара 88. часа под развалините преди да види небе над себе си, а 17-годишния Аднан 92. Бебе на няколко месеца пък чака своите спасители 128 часа.
Броят на загиналите по последни данни е 30.000, но според ООН могат да нараснат на 50.000. В засегнатите региони нараства и опасността от епидемии.
Статистиката на тези изгубили неравната битка с времето се увеличава с веки час, а зад нея стоят хиляди разбити съдби. Дори и в момент като този, когато си даваш сметка, колко крехък е живота, политиката не спира да играе своята роля.
В Северозападна Сирия напразно чакат чудеса, помощта там е оскъдна, а тази, която идва е с огромно закъснение – в страната, в която хората вече са на колене след войната. Сирийската държавна информационна агенция САНА съобщи, че хуманитарна помощ от ОАЕ, Иран и Оман вече е пристигнала в Дамаск. Предполага се обаче, че тя ще достигне само до райoните, контролирани от правителството. Поради тази причина в засегнатия Северозапад помощта едва ли ще стигне. Ако говорим какво означава това в човешки съдби – малко момче, изгубило всичко, семейство, дом и крака си. То не знае все още какво следва – предстои му неравна битка с живота. А за тази изстрадала страна означава отново хуманитарна криза. Светът бе забравил за Сирия и страданията там, сега земетресението отново напомни за сирийския народ. Причините за нищожната помощ към Сирия са няколко. Държавата продължава да е активна военна зона, а северозападната част, пострадала най-сериозно не е под контрола на властите в Дамск. Едва в четвъртък, три дни след опустошителното земетресение първите хуманитарни конвои на ООН успяха да навлязат в сирийските бунтовнически региони.
А докато преживелите земетресението чакат животоспасяваща помощ, германската телевизия ZDF съобщи за прелитащи бомби и ракети от двете страни на турско-сирийската граница – престрелки между кюрдските милиции и турската армия.
Много политици и анализатори говореха за Сирия пред международни медии през последната седмица, но истината е, че преди това ужасяващо земетресение международната общност беше забравила за Сирия. Но дава ли земетресението и вниманието, което то предизвика към Сирия, дори искрица надежда, че се задава повторен опит за разрешение на конфликта в страната? Въпросът остава отворен.
storybeyond.com 