Признавам, че ако има държава, в която да желая да прекарам дните си до пенсия, а вероятно и след това, то това е Испания. Не си спомням конкретният момент, в който заявих на родителите ми, че искам да уча испански, но си спомням задоволството, с което в осми клас се записах в гимназия с разширено изучаване на испански език.
През годините съм имала възможност да пътувам до различни градове в Испания и след всяко посещение си тръгвам с надежда, че животът отново ще ме отведе там. Признавам, че през последната година на пандемия пътуване беше нещото, което ми липсваше най-много от всичко. И когато със семейството ми взехме решение, че е време да се откъснем от потискащата и дъждовна пролет в Дюселдорф ,бях на седмото небе. Опциите, които имахме за дестинации, след които не е нужна карантина не бяха много. Така погледа ни се спря върху Испания и по-конкретно Канарските острови. Не съм била никога в тази част на света, но единодушно избрахме Лансароте – островът, за който казват, че не прилича на никое друго кътче на земята, а пейзажът му по-скоро прилича на луната. Макар и да не съм била на луната го приемам като факт.
Лансароте е остров на крайностите. Има само черно и бяло. Вследствие на изригването на вулкани през XVIII и XIX природата е тонове застинала лава. На острова вулканите са повече от 300. А най-мощното изригване е на първи септември 1730 г. между 9 и 10 часа вечерта. Изригва вулканът Тиманфая, който дава името и на националния парк на острова. Изригването е продължило 19 дни, а интензивната вулканична дейност 6 години. Голяма част от населението емигрира в посока Куба и двете Америки. По-късно островът е заселен отново. И днес вулканът продължава да напомня за себе си, а местните предлагат зрелищна програма на туристите, решили да го посетят. В този парк е единственото място на света, на което може да хапнете пържола приготвена върху вулканичен камък. Единственият цвят, който ще видите в парк Тиманфая е черно. Очите започват инстинктивно да търсят друг цвят. Спасение винаги има, макар и в далечината – море и небе.
Сякаш, за да компенсират тъмният отенък, с който са обградени местните, градовете в Лансароте са изцяло бели. Толкова бели, че в комбинация със слънцето те карат да затвориш очи, защото подобно на черното и бялото не е достатъчно, за да напълни хоризонта на човек. Именно в тази суровост живеят най-цветните хора на света. Мога да разпозная испанките от километри, надали има жени, които да обичат цветовете повече от тях на този свят. Чарът на Лансароте е именно в крайността. Защото, както и в живота, колкото и да повтаряме, че нещата не са само черни или бели в дадена ситуация, избираме именно едната страна и златна среда често е илюзия.
Още преди да отпътувам към Лансароте освен да почета за острова направих и нещо друго. Написах във Фейсбук „българи на Лансороте“ и резултатът беше група с над 400 човека. Признавам, че се учудих искрено, защото Лансароте определено далеч не е най-популярният Канарски остров. Още на първия ден от престоя ми имах възможността да се запозная с наш сънародник от групата. Спасителят в комплекса, в който бях отседнала беше българин – Илия. Сподели, че животът на острова му харесва. За подобни целогодишни температури човек може само да бленува. Мечтае за разходка в зелен парк. Мечта, която със сигурност няма да сбъдне на острова. Сподели ми, че прибиранията му към България са ограничени. Няма директни полети до София, което понякога налага пътуването да трае дни. Разказа ми, че на последните парламентарни избори през април и тук сред тоновете застинала вулканична лава е имало избирателна секция, гласувалите са били много. Признавам, че мисълта, че докато съм отразявала голямото чакане в Мюнхен, някъде върху шепа земя под Тропика на Рака също са гласували българи ме усмихна. Вече е започнала подготовката за отваряне на секция и през изборите през юли. Макар и малка българската общност на парчето суша сред океана, не се е потопила в безвремието типично за Испания или поне не на четвърти април, и вероятно няма да го направи и на единадесети юли.
Прекарах седмица в това испанско безвремие. Наслушах се на тяхната mañana, което според речника се превежда като сутрин или утре, но на практика си е неопределен период от време. Изпих много ликьор от кактус в маранята на следобедната сиеста, на която си е находка да видиш някой, мотащ се по улиците освен заблудените туристи, които подценяват или ликьора, или следобедния сън. Погледах и съседния малък остров – Грачиоза, на който има само едно-единствено населено място. Признавам, че самата мисъл на живееш на остров, на който има само едно градче (ако не е и село) някъде насред океана ми се стори странна. Как ли си прекарват времето хората там? Всъщност в Испания времето няма никакво значение, а моментът.
А на Лансароте и ликьорът от кактус.
storybeyond.com 