Признавам, че дори още преди да започна да уча испански в гимназията, мечтаех да посетя Южна Америка. Така и не го направих, защото не ми се отдаде възможност. След разговора ми с Таня си дадох сметка, че това си е било чисто оправдание. Когато силно искаш нещо, просто го правиш.
Подобно на мен и Таня е мечтаела за Латинска Америка. Разликата, обаче е, че тя е посетила тази огнена земя. Заминала по програма за обмен на студенти, за да изследва крайнодесния популизъм за дисертацията си. Престоя ѝ там я е вдъхновил и да напише книга. Това е разказ за смелостта “Да пътуваш в петък 13.” Ето какво ми разказа Таня.
Как взе решението си да поемеш към най-опасния град в Южна Америка – Сао Пауло?
През последните 10 години непрекъснато предизвиквах себе си и съдбата. Щом чуех думата „опасно“ – веднага се чувствах привлечена. Посетих много места, за които впоследствие научавах, че са дори още по-опасни, отколкото съм си мислила. В Коста Рика, Гватемала – хората не можеха да повярват, че една млада жена, при това бяла и европейка, предпочита да върви пеша и да разглежда, както и смело да снима. От хотелите винаги ме предупреждаваха, че ако се забавя повече от два часа – ще се обадят в полицията да ме търсят. Винаги да им се обаждам, че излизам, по възможност да кажа маршрута, който ще следвам и да се обаждам, когато се върна.
Когато ми се отдаде възможност да замина за Сао Пауло за 3 месеца, не се поколебах, а за отрицателно време приготвих всички необходими документи. Признавам си, за пръв път преди пътуване проверих в интернет какво ме очаква. Преди не го правех, защото не исках да замина с предубеждения, оставях се мястото да ме изненада. Сега – случаят беше друг. Щях да живея там три месеца.
Успя ли да видиш града по-различен от типичните клишета, че трябва да трепериш на всеки ъгъл?
Знаех, че не трябва да нося бижута или телефон, скъп фотоапарат … неща, които „изкушават“. Действителността се оказа дори по-страшна. Бедността, недоимъка наистина са в огромни размери. По-страшното за мен беше отношението им към жените – на тях се гледа като на предмети, играчки. За целия период, буквално, се престраших да си обуя къси панталонки 3 пъти. Разбрах защо през последните няколко години феминистките движения набират скорост. В университета навсякъде има разлепени брошури, че във всеки един момент могат да те нападнат и телефон за контакт, ако това стане. Същото съобщение го пускат на запис във влака към летището. Това много действа на подсъзнанието. В никакъв случай не искам да кажа, че всичко е лошо. В университета, например, администрацията работи много бързо, само да кажеш, че имаш проблем –веднага го решават или в най-кратък срок. Организацията по посрещането на чуждестранните студенти е невероятна! Бързо се намират приятели и щом се движиш в група от няколко човека е по-спокойно.
Попадаш в Чили, как се случи?
Както повечето неща, при мен и това беше случайно. Един семеен приятел, чилиец, разбра от фейсбук, че съм в Бразилия, и ми предложи да ме свърже със свои роднини на континента. Реших, че това е добра идея да опозная още една страна и да обогатя изследването си и с чилийско мнение за крайнодесния популизъм.
Разкажи ми за срещата ти с тази страна, успя ли да пътуваш и да разбереш как живеят хората там?
За съжаление, не успях да пътувам много, защото няколко дни след пристигането ми, затвориха границите, както и отделните градове и села. Беше невъзможно да се пътува, особено, ако си чужденец. Полицаи правеха проверки.
Постепенно мерките се поразхлабиха, но само за местните – пътуваха срещу показване на лична карта. Останах със смесени чувства. По принцип са много мили и гостоприемни хора, но когато започнаха по телевизията да съобщават, че чужденците са виновни за разпространението на Ковид и даваха как затварят хотели и толкова много хора останаха на улицата, отмениха полети … нямаше никаква съпричастност. Отделно, не се разбират с коренното население – индианците, има големи разногласия между студентите, които се борят за по-социална и по-справедлива държава и повечето възрастни, които не искат промяна. Разбира се, проблемът с насилието над жените и там е актуален – на 8-ми март тази година, в столицата Сантяго, се състоя най-масовият женски протест.
Там се вдъхновяваш да напишеш книга. Разкажи ми за срещата ти с персонажите от нея. Защо останаха в съзнанието ти и на какво те научиха?
„Да пътуваш в петък 13.“ се роди благодарение на престоя ми в Чили. Започнах да пиша на шега, като пътепис, но с течение на времето – се превърна в мое спасение. В един момент не знаех какво ще се случи с мен. Успокоявах се чрез писането. Оказа се, че съм попаднала в семейство с дълбоко пазени тайни, неразрешени проблеми от миналото – всеки имаше свои призраци, от които бягаше. И в един момент се чувствах като в сериал или филм на ужасите. Затова заглавието не е случайно – точно на този ден отидох в Чили и донякъде датата се оказа фатална. Научих един много ценен урок – винаги да подхождам с истината, колкото и да боли. И да разрешавам проблемите на време. Защото тези хора бягаха от миналото, прикриваха проблемите с лъжи и с времето само най-малкото съмнение, поглед, действие, дума – можеше да запали фитила на буре с барут. В случая искрата, която запали фитила, беше моето присъствие. Научих също така, че винаги ще има добри хора, които да ми помогнат – в случая служителите от Международния отдел в университета, които се погрижиха за багажа ми и най-вече нашата посланичка в Бразилия, г-жа Магдалена Илиева, с която бяхме в непрекъснат контакт и благодарение на която успях да си взема билет за извънредния полет, който пуснаха за Сао Пауло.
Да се върнем към първоначалната цел на пътуването ти. Заминала си, за да изследваш крайнодесния популизъм. Самият президент на Бразилия също е популист. Изследванията ти се случват и по време на пандемия, а в смутни времена крайнодесните партии традиционно бележат възход. До какъв извод стигна?
В Южна Америка, при работата ми на терен с обикновените хора, открих нещо много интересно. За тях, популизмът е само ляв, ако е десен – не е никакъв популизъм. Причината за това е, че популистите трябва да мислят за целия народ, без значение от цвета на кожата, етноса, пола, сексуалната ориентация. Докато десните, мислят за определена група от народа.
Самият президент на Бразилия, Жаир Болсонаро, е застъпник на тезата, че„бялата раса е най-великата“ и не предприе по-сериозни мерки срещу пандемията, „за да може страната да се изчисти от индианци, метиси, мулати, чернокожи“. Популистите винаги се възползват от кризите в обществото, за да покажат, че техните идеи са най-правилни. В случая с крайнодесните популисти – пандемията им „помогна“ дотолкова, че подкрепи тезата им, че „глобализацията и свободното придвижване на хора е лошо, направо пагубно“.Но тази криза е нож с две остриета. Вече се оказа пагубна за Тръмп – една от причините да изгуби изборите е, че подцени пандемията и това доведе до големия брой заразени и починали. На този етап, по всичко личи, че Болсонаро ще го последва. В Боливия, крайнодесният кандидат за президент загуби изборите с огромна разлика. При положение, че преди това временно заемаше поста на държавен глава, но тогава Жанин Анес, отказа да помогне на сънародниците си в Чили, защото били индианци и вероятно болни, и отказа да им съдейства да се върнат в Боливия. 700 човека живееха по улиците на Сантяго – това беше моментът, когато и аз бях в Чили и бях пряк свидетел на случващото се. По принцип учените посочват, че левият популизъм е характерен за страни със сериозни социални проблеми, а десният – за държави с добре развита икономика. Изборът на Болсонаро е изключение от правилото, но следващите президентски избори ще покажат, че това изключение само потвърждава правилото.
Опиши ми Латинска Америка в едно изречение.
Земя пълна с предизвикателства: дива, неопитомена и спираща дъха.
storybeyond.com 