В 11 часа в южната част на Крит жегата беше непоносима. Виждах постоянно локви, пълни с вода в далечината на прашните пътища, които като приближиш, разбира се, изчезваха. След около 20 минути каране по крайбрежен път завихме към планината. Започнахме да се изкачваме по стръмните чукари, по които нямаше нищо друго освен каменни канари, диви кози и маслинови дръвчета. Красотата на суровите планини над морето бе поразяваща. Ако решиш наистина да опознаеш Крит, не очаквай стандартния туристически остров.
Бяхме се запътили към югозападната му част, към малко селце на име Агия Галини. Препоръча ми го колега, който има гръцки корени и се опитва поне веднъж в годината да прекара време на Крит. Каза ми: „Ако изберете пътя през планината, ще видите Крит такъв, какъвто е. Без напудрената маска, която привлича по-голямата част от туристите.“ Докато карахме през голата планина мислех, че разбирам какво искаше да ми каже. Станах напълно сигурна, когато влязохме в първото село. Стари къщи с поддържани градини, каквито помня от детството си на село. Когато отворих прозореца, миришеше на животни. Изведнъж се телепортирах 25 години назад. С обелени колена и огромна пръчка, водех трите кози Мима, Пера, не помня вече името на третата на дядо към оградено пространство, в което всяка сутрин четириногите тръгваха на паша. На връщане минавах през смесения магазин за хляб. Винаги рано беше топъл и когато се прибирах, баба ми винаги полудяваше, че в хляба има дупка и значителна част от средата липсва. Само заради повикването на този спомен, пътят през планината си заслужаваше!
След около два часа планинският път започна да се вие надолу и пред очите ни изскочи Агия Галини. Имахме малко фал старт, защото не успяхме да открием хотела и вървяхме пеша в най-голямата жега по един огромен наклон. Дори дивите кози се учудиха на ентусиазма ни. Мисля, че следващата снимка е запечатала чудно объркването ни.
След като осъзнахме, че надали някой ще създаде хотела си върху отвесен чукар, открихме нашата цел. Посрещна ни Димос. Човекът, който стана олицетворение на нашата екскурзия. Беше симпатичен грък със забавен акцент и също така човек, за когото веднага можеш да прецениш, че обича живота, а и животът обича него. След като ни направи най-вкусната гръцка салата, ни заяви, че трябва да сме истински глупаци, ако не успеем да забравим целия останал свят и преживеем Крит.
Вечерта главната уличка на селцето беше оживена. Стана ми забавно как на улица дълга 100 метра можеш да чуеш поне 15 различни езика. Естествено попаднахме на нашия човек – Димос. Пийваше си спокойно ракия в един от баровете. Веднага ни извика да ни почерпи. Заговорихме се за живота му на Крит. Обясни ни, че рядко пътува, защото сезонът на Крит започва април и приключва в края на октомври. А единственият начин да се качиш на самолет през зимата е да отидеш до Атина. Беше ми интересно дали в това село не е скучно за него, та той беше на не повече от 35 години. За него въпросът ми беше тотално странен. Каза ми: „Аз съм роден тук и това е късметът на живота ми. Наслаждавам се на слънцето, морето, обедните часове, в които светът, който познавам спи, и топлите летни вечери. Планините са толкова високи, че зимата имаме и сняг. Какво ми трябва повече“. За мен, обаче, аргументите му не бяха достатъчни. Не разбирах как така млад човек ще избере живот в село, което можеш да обиколиш пеша за 30 минути и на всичкото отгоре се намира на остров, от който почти няма измъкване. Той продължи да ме гледа странно и признавам, че следващият му аргумент закопа някъде много дълбоко моята теория. За него моментът, в който съм запазила екскурзията ми към Крит, съм започнала да мисля само за нея и да я чакам с нетърпение, и с всяка екскурзия е така (факт, който надали някой може да оспори). По цял ден стоя пред компютър, от който ме заболяват очите и чат-пат разглеждам снимки от слънчеви места, на които желая да отида (отново факт). Често затънала в мисли за работа, кариерно развитие и всякакви други временни неща, забравям да се отпусна. Той не разбираше моя живот. За него животът беше тук и сега и наистина трябва да си глупак, за да не му се насладиш.
На следващия ден извървяхме 8 километра пеша през планината като напълно послушах съвета на Димос. Не мислих за нищо друго освен слънцето, морето и как вятърът да не ми издуха шапката. Пътешествието ни финишира в таверната на Никос и семейството му. Те имаха съвсем друга теория за живота. За тях той беше основно работа. Никос, най-възрастният и създател на таверната и бунгалата до нея, е работил 30 години здраво в Германия, за да се върне и създаде нещо в родината. И следва само работа, работа, работа. Слънцето и морската вода за него и семейството му бяха само средство за привличане на туристи.
А кухнята в ресторанта му толкова вкусна, че след посещението ми при него не исках да виждам храна поне два дни. Замислих се за двата противоположни типа хора, Димос, който намира щастието тук и сега, и Никос, за когото най-важното е да се чувстваш полезен и да оставиш нещо след себе си. Не знам кой от двата пътя е верният и дали изобщо има такъв. Дали Димос приемаше живота като вечна радост, защото беше роден и израснал на юг? Дали пък 30те години на север не бяха променили, южняка по рождение, Никос?
С тези мисли махнах на юга и продължих на север.
storybeyond.com 