Йерапетра – свободата на южния град (Крит част I)

Това пътуване започна в една дъждовна септемврийска утрин в Германия. Беше много рано и бях взела освен яке, и вълнен шал, който през въпросната сутрин ми служи вярно, но през следващата седмица само премятах и се чудих „кой за Бога на този свят се нуждае от шал?!“ Една седмица по-късно си припомних отговора.

И така, сгушена в шала, бях на летището в Дюселдорф. Гледах как небето сменяше цветовете си. От дете се вълнувам от този спектакъл на цветове, който ни подарява изгрева. Жалко е, че дори когато сме уцелили часа му погледът ни е сведен надолу, а не нагоре. В тази сутрин не беше така. Погледът ми беше само нагоре, защото очаквах да излетя. Странно за мен самата, не бях особено развълнувана за седмицата, която ми предстоеше на остров Крит. От една страна, пътуванията бяха разрешени по това време на странната 2020та, но от друга бяха пълни с неизвестни дали все пак вирусът няма да реши да направи, и тях различни. Малко по-късно щях да разбера, че именно вирусът ми е показал Крит различен – такъв, какъвто малцина са имали щастието да видят.

И така, самолетът излетя. Гмурнахме се в облаците и за последно опитах да потърся дома си някъде из лабиринта от улици. Не след дълго заспах. Когато се събудих нямаше никакви облаци, а само синьо небе и море, които се сливаха. Имаше и един кораб, който като точка оставяше своята диря в морето. Обикновено виждаме точка, която оставя диря в небето, а сега бях свидетел на точно обратното, което оправи настроението ми от сутрешното мръзнене. Следваха стотици рибарски лодки, които бяха знак, че брегът е близо.

И така, не след дълго пред погледа ми се откри огромен остров. И едни отвесни възвишения, на които няма нищо друго освен маслинови дръвчета.

На летището в Ираклион още при слизането от самолета ни удари гореща вълна, беше около 35 градуса. Сравнително бързо се спасихме от досадната проверка на документи и скочихме в колата, която бяхме наели. И така, започнахме да караме към южната част на острова. Дестинацията, заложена на навигацията беше Йерапетра – най-южният град в Европа. През целия път от едната страна виждах само тюркоазените води, а от другата тези отвесни чукари, които сякаш се забиваха в земята. И навсякъде само маслинови дръвчета без край. Всъщност, Крит е и едно от малкото места, на които още в Античността са били отглеждани маслини. В гръцката митология маслината се споменава като подарък от богинята Атина, който се е появил за пръв път при борбата й с бог Посейдон. Въпросът е бил кой ще даде името на град Атина. Митовете разказват, че Посейдон ударил с триножника си свещената скала на Акропола и оттам бликнала солена вода. Атина също ударила с жезъла си и на скалата се появило маслиново дръвче, отрупано с плод, което се приело като обещание от богинята за благоденствие на града.

След около час и половина вече бяхме в Йерапетра. Самата мисъл, че се намирам в най-южния град на Европа ме караше да опитам да се насладя на първата ми среща с мястото. Но, както всяко нещо в живота, винаги големите събития са белязани с някой битовизъм. Носът ми се запуши толкова жестоко от жегата, че единствената ми мисъл беше, че трябва да намеря капки. Часът беше 14.00. Отворена аптека, разбира се, нямаше никъде. Единственият човек, който срещнах беше продавач в павилион с ледени напитки, който ми каза: „Госпожо, ако наистина е спешно, по това време на деня трябва да отидете в аптеката на болницата, ако не изчакайте до 18 часа.“ Какъв по ясен знак от това, че наистина бях на юг.

Хотелът ни се намираше на централния, наскоро реновиран площад. От терасата ни се виждаше именно площадът, който в ранния следобед беше напълно празен, а точно отсреща беше полицейското управление, чиято сграда беше старинна и имаше особен дух. А зад ниската сграда на управлението – морето, което след само 300 километра миеше бреговете на Африка. Въпреки жегата решихме, че няма време за губене. Хвърлих шала някъде в багажа, облякох банския и благодарение на плажното масло, се превърнах в мумия като истинска германска туристка. Започнах да прескачам стълбите до рецепцията, за да попитам симпатичната гъркиня къде да отидем на плаж. Отговорът беше кратък – „Миртос.“ Селце на около петнайсетина минути с кола от Йерапетра.

Спряхме на прашен паркинг и се запътихме по първата възможна уличка. Нямаше жива душа. Само цветя и котки, които спяха под дебели сенки. Плажът беше празен, което ме накара за пръв път да си припомня, че първата ни среща с Крит е през особено време на пандемия. Когато сенките се издължиха, шумът на вълните се замести от глъч. Решихме, че това е знакът, че е време за вечеря. Няколко завоя през тесните улички и се озовахме в най-уютния ресторант на света. На съседната маса група английски туристи поглъщаха свирепо сочни плодове. Бяха дошли по-рано от нас на острова. Червената им кожа беше ярко доказателство. Ресторантьорът беше симпатичен грък. Разказа ни, че лятото живее в селото, а зимата в големия град – Йерапетра с население малко над 12 000 жители. Явно физиономията ни е била като на всички туристи, на които разказва за живота си. Затова завърши разказа си с думите: „Тук са морето и слънцето. Какво друго му трябва на човек? Аз съм щастливец“.

Около 23.00 жегата продължаваше да е непоносима. Решихме да изпием по нещо студено на балкона. Площадът, който на обед беше напълно празен, сега беше почернял от народ. И навсякъде деца с колела, тротинетки, ролери. Играеха на криеница и какво ли още не. Замислих се, че в Германия след 21.00 часа няма да срещнеш дете на детската площадка, а тук беше пълно. Продължи така до 01.00 след полунощ. Свободата на южния град.

На следващия ден се отправихме към остров Криси. Малко, диво островче на 40 минути с кораб. Беше толкова различно от всичко друго, което познавам в Европа. Пясъкът беше бял – спомен, който нося и от Камбоджа. Но никъде в Европа не съм виждала толкова диво място. Нямаше нищо. Съвсем нищо. Нямаше бар със силна музика, заведение за риба или дори фризер, за да си купиш сладолед. Единствените местни бяха продавачи на сувенири, които идваха с първото корабче и се прибираха с последното на големия остров – Крит, където бяха домовете им. Именно от местните разбрах, че сме щастливци. Никой не е виждал един от най-красивите плажове в света, толкова празен и морската вода толкова кристална. Един от малкото подаръци на пандемията.

Последната вечер в Йерапетра прекарахме в малко ресторантче, някъде между чукарите на планината. Нямаше нищо освен диви кози и маслинови дръвчета. Собственичката беше симпатична дама с перфектен английски. Светът й се свеждаше до селото, в което живееше, и ресторанта й. Разказа ни как по посоката на вятъра, в зависимост дали идва от Африка или от Европа, можеш да разбереш какво вещае за следващите дни. И как хората, търсещи свобода се озовават на юг, на Крит.