Странното е, че може би най-големите промени се случват на най-неочакваните и на пръв поглед най-неподходящи за случая места. При мен това беше една безлична и сива сграда, доста неуютна, с депресиращи сини и все прашлясали пердета. Но до момента в живота ми не се е появило друго място, на което да съм ходила с по-голямо желание. Пътят към тази невзрачна сграда започна от софийската Централна автогара. Беше един от първите дни на 2016-та година. Вече не помня дали трети, или четвърти януари. Беше една от онези зимни утрини, в които въздуха в столицата ти се струва особено мръсен. Задръстванията бяха големи, а ауспусите на колите пушеха особено усърдно.
Не знам защо в главата ми са се запечатали не лицата на хората на автогарата, ами чашките с кафе, които държаха. Пластмасови чашки, пълни с черно кафе и излизаща пара от тях. През последните години не съм била в България през зимата и си признавам честно, че тези чашки ми липсват. В един такъв ден, с два големи куфара (заради, които пътят ми започна именно от автогарата) и някак приповдигнато настроение, предвид новото начало, към което се бях отправила, си казах „довиждане“ с досегашния ми живот в България.
След „само“ 30 часа под формата на седалка, слязох на първата ми спирка – Щутгарт. Индустриален град, намиращ се в юго-западната част на ФРГ и отличаващ се с не особено прекрасна архитектура. Бил е почти разрушен през Втората световна война, а днес е седалище на огромни компании като Bosch, Porsche и Mercedes. Този, на пръв поглед сив град, донесе в живота ми най-цветните запознанства и в крайна сметка добри приятелства.
Няколко изгрева над хълмовете на Щутгарт след пристигането ми, беше време с раница, пълна с учебници, да се отправя към първата ми цел – курс по немски. След стрес дали съм запомнила пътя правилно, за моя радост стигнах навреме. След първоначалния шок, че трябва да говорим само на немски (при положение, че никой от нас не може да каже нищо повече от името си), се озовах до едно намусено момче от Израел, което сe превърна в един от най-добрите ми приятели. Беше дошъл в Германия, за да учи и искаше след това да се върне в Израел. Днес, 5 години по-късно, все още е тук, а връщането в Израел продължава да се отлага. Май въпросът при него вече е не “кога”, а “дали”.
Срещу мен седеше момиче с огромна къдрава коса – Андреа от Коста Рика, за която пък въпроса за прибиране някога в слънчевата страна, беше немислим. В другия край беше Мария от Македония, Лин от Китай, Емили от Австралия, групичка от Тунис, Селма от Турция, Юлия от Русия. Всеки имаше собствена история, но интересното е, че по – голямата част от обитателите на малката стаичка бяха дошли в Германия не за друго, а за да последват любовта. Андреа (момичето от Коста Рика с огромна къдрава коса и заразителен смях) например, беше прехвърлила своите 35 години. В Сан Хосе е била адвокат и не е стъпвала на плажа, защото от работа все не ѝ оставало време. Все била недоволна от живота. Еден ден решила да промени статуквото и за няколко часа преместила работното си място от прашната кантора в малко ресторантче на брега на морето. Там среща познати, при които е отседнал германец. И така след няколко месеца се оказва с еднопосочен билет до Германия. Оставила зад гърба си кантора, дом и роднини, беше пристигнала в Щутгарт, без да говори дума немски и с ясното съзнание, че в Германия е почти невъзможно да бъде адвокат. Всички ѝ казвахме, че е смела, а тя отговаряше, че това, да тръгнеш към нови светове, не е смелост, а желание за щастие!
Сходна беше историята и на Андреас от Чили – латиноамериканец с перфектна усмивка и все с китара в ръка. Срещнал красива германка в родината си и решил да я последва в далечна Европа. При него нещата не се развиха, както при Андреа и в крайна сметка дъждът в Германия угаси пламъка между Андреас и германката. Сега отново е в Чили и прави редовни планински преходи в Андите. Категоричен е обаче, че не съжалява и за секунда за немското си приключение, защото няма нищо опасно в неизвестното. Опасното е да заседнеш в зоната си на комфорт.
Колкото хора имаше в стаята, в която всички опитвахме да преобърнем езика си и да докараме някоя дума, толкова различни съдби си определяха среща всяка сутрин, точно в 8 часа. Но независимо каква религия, националност, цвят на кожата и какво ли още не ни отличаваше един от друг, имаше нещо общо между всички ни.
Убеждението, че този живот е движение и не трябва да спираме нито за минутка, защото щастието не идва само.
storybeyond.com 